Защо се налага да внасяме промяна в живота си?
До към 30 – 40 години се живее лесно – пълни сме със здраве, сила, енергия. Имаме цели и амбиции да се реализираме, да се изявим, да получаваме овации и похвали. Имаме очаквания и ако полагаме достатъчно усилия системно, най-вероятно някои от тях се случват. Живеем сравнително щастливо. Вероятно имаме семейство, работа. Нямаме нужда от промяна.
Дано да имаме и хоби!
Моля ви, не се отказвайте от хобито си. То е едно от малките удоволствие, които е нужно да присъстват в ежедневието ни, за да се чувстваме живи. Защото хобито ни зарежда с мотивация и позитивна енергия, които ни помагат да бъдем себе си и да реализираме творческия си потенциал.
Но може младостта ни да не е била щастлива
Може да сме на 40 и да нямаме собствено семейство. Да сме сменяли многократно работата си и досега да не сме намерили своето място и призвание. Може да ни е било много трудно – още на 15 години (или по-рано) да е трябвало да се справяме сами. Това само означава, че момента, в който сме узрели за промяна, е дошъл по-рано.
Но за всички нас, независимо от възрастта, се случва нещо, което ни предизвиква да направим промяна на наложените ни от семейство и общество убеждения, вярвания и неработещи вече житейски програми и стратегии. Да изострим възприятията си за случващото се около нас и да видим живота си от друга гледна точка. Да покажем най-доброто, на което сме способни, за да порастнем като личности. Да осъзнаем, че всичко което ни се случва в даден момент е резултат от минали наши мисли, действия и ценностна система.
Необходимостта от промяна най-често се съпътства от:
- болест, която да ни побутне да потърсим вътре в себе си какво ни вреди и разболява;
- загуба, която да ни принуди да потърсим стабилност и устойчивост вътре в себе си, за да продължим напред;
- болест на родители или деца, които да ни помогнат да приемем превратностите на живота. Да проявим нужната гъвкавост, за да съхраним психиката и физиката си и т.н.
Промяната в моя живот
Повече от петнадесет години воювахме с моя бивш съпруг. Всеки се опитваше да наложи своята истина и да докаже правотата си. Имахме много различни възприятия за живота, за ценното и важното, за начина, по който се справяхме с предизвикателствата. Дори начина, по който се веселяхме и разпускахме, беше много различен. Всеки от нас отказваше да се смири и да погледне с приемане и любов към другия. Аз упорито вярвах, че въпреки различията си, заради децата и общата ипотека, трябва да търпя и търсех начини за общо съжителство. Моето хоби много ми помагаше да имам така нужната ми глъдка въздух и свобода – ходех на танци и създавах разни неща с ръцете си.
Но той, Животът, имаше други планове за мен. На 45 счупи розовите очила, които носех от детството си. Останах сама да се грижа за деца, дом и семейни финанси. Бях отчаяна, гневна, яростна и се самосъжалявах. Обвинявах и осъждах. Докато не се разболях. Обикновен вирус, с висока температура и силни болки в цялото тяло. Нямаше кой да ми направи чай, камо ли да сготви нещо топло за децата.
Наложи се да се размърдам, да изляза от зоната си на измамния комфорт и да променя важни неща в битието си. Осъзнах, че да ходя на работа от 8 до 5, да се грижа за три деца и сама да изплащам ипотека не ме правят възрастен. Да си възрастен означава съвсем друго нещо. Тепърва ми предстоеше да разбера какво.
Какво направих, за да стартирам промяна?
Съставих план за действие и го следвам и до днес почти фанатично, до най-малката подробност. Главна точка – съхранение на моето физическо и психическо здраве. Защото ако аз остана без кислородна маска при разхерметизацията на самолет във въздуха, кой ще сложи кислородната маска на децата до мен? А на приятелите ми?
Друга важна точка от плана – да възпитавам децата си така, че ако един ден ме няма, те да могат да се справят сами. Голямо предизвикателство е да махнеш похлупака и от свръхпротективен, обгрижващ и дори глезещ родител, да се превърнеш в безразличен наблюдател. Иска се воля, търпение и най-вече пускане на контрола. Сложни емоции ме връхлитат и досега, когато някой от тях е в затруднение. Но ако от малък се научиш сам да водиш битките си, да контролираш емоциите си и да вървиш смело напред следвайки собственото си щастие, после имаш нужната опитност и гъвкавост да се справяш добре с трудностите.
Какво още?
Промених обкръжението си
Отказах се от стари приятелства, които повече ме изтощаваха, отколкото ме подкрепяха да продължа напред. Вече мъдро избирам компанията на здрави, щастливи и активни хора. А дори и някой да е малко унил, лесно намирам моя начин да повдигна духа му, да му дам малко от моята вяра, енергия и оптимизъм. Понякога не се получава. Тогава спокойно приемам, че хората сме различни, всеки се движи със собственото си темпо в живота и се смирявам пред личния избор. Не се опитвам да доказвам правотата си и да налагам моята истина. Нищо вече не е на всяка цена.
Започнах да си поставям цели и мечти отвъд пределите на живота
Веднъж чух, че хора, които мислят и мечтая в категории от по 20, 30 и 40 години, живеят по-дълго. Замислих се – какъв живот искам да водя на 70 години, а на 80, а на 90? Не зная дали далечните ми мечти ще се реализират. Но усещам, че ако всяка крачка в живота ми е направена в посока да сбъдна двете си главни цели – повече танцуващи и повече рисуващи (творящи) хора, ще съм щастлива и удовлетворена.
Научих се да бъда търпелива и гъвкава
Понякога на Вселената й отнема малко повече време, за да намести света и да получим това, за което мечтаем. Важно е да знаем какво точно искаме и да сме осъзнати за цената, която плащаме предварително. И да вярваме с всяка частица на душата и тялото си, че най-хубавото за нас тепърва предстои. И не е важно какво, а как!
Възприемам навършените си години като нива от виртуална игра
Защото те са само цифри. Но имат силата да ни хипнотизират и да ни държат в ступор и страх да направим крачка, която би ни донесла радост, щастие, любов и голям късмет. Възрастта ни е оправдание да не тръгнем на танци, да не учим нов чужд език, или да не пътешестваме с раница и чифт удобни обувки. Но ако навършените години си завършени нива в играта живот, то всяко ниво има едно ново предизвикателство. За мен е много любопитно какво следва, какво още има за учене.
Започнах да живея от позицията на здравословния егоизъм
Израснах във време, в което чувството за дълг към някого и нещо се внушаваше в огромен мащаб. Добър човек си само ако пренебрегваш себе си, нуждите си, желанията си, мечтите си в името на другите – на родителите, на децата и т.н.. Всичко, което имаше общо с теб самия, беше с етикет „егоистично“.
В действията си вече се водя от моите интереси, желания и
мечти, особено когато по никакъв начин не вредя на другите. А ако има конфликт на интереси съм готова конструктивно да обсъдя ситуацията. Да защита моето право да имам граници, които да не съм готова да преместя.
И така – напълно осъзнато, поемайки цялата отговорност, заставам зад думите си и смело заявявам:
след 50 животът едва започва
Няма никакво значение на колко си и абсолютно всяка възраст е подходяща, за да стартираш промяна. Осъзнатостта, че имаш нужда от някаква промяна идва тогава, когато си готов да я видиш – нито ден по-рано или по-късно. Спомнете си за Харланд Сандърс, по-известен като полковник Сандърс, който на 62 години основава KFC. Или Чарлз Дарвин, който публикува своята Теория за еволюцията на 50 годишна възраст. А 70-годишният Самюъл Л. Джаксън, един от най-касовите актьори на всички времена, участвал в повече от 100 филма, става световноизвестен на 46 години, с изключителната си роля във филма Pulp Fiction.
Живейте го този живот осъзнато! Единствен ви е! Тук и сега!
