Преди много време, още в началните класове, някой открил в мен талант да рисувам – водеха ме на допълнителни занимания, в училище учителят се занимавал специално с мен. Имала съм скромни постижения – участия в изложби, награди за мои творби и призово място в една от асамблеите „Знаме на мира“.

Но се оказало, че освен талантливо съм била и буйно дете, пълно с енергия. Енергия, която е трябвало да бъде насочена на някъде – но не към катерушката, от която съм паднала и съм си счупила ръката. Това сложило край на моята творческа кариера като художник. Животът и майка ми (благодарна съм й за това) ме насочили към цифрите, математиката и логиката. Това се оказала отъпкана широка магистрала, по която аз с лекота се придвижвам и до днес.

Но това не значи, че съвсем съм се отказала от творчеството – напротив.

Ръцете винаги са ме сърбели

за нещо различно, нетрадиционно. За нещо красиво по моя си начин. Затова шиех модели от списание „Бурда“ – снимката е от абитуриентския бал на сестра ми, а зелената рокля е мое творение. Добре, че ме заболя гърба та не станах обикновена шивачка, а в допълнение плетях, бродирах, правих картички и календари с апликации от хартии.

Не се спирах да пробвам всичко, което може да направиш с ръце – от замъци на плажа, през всякакви домашни печива и до украса за подарък на госпожата в училище. Но всичко това много бързо ми омръзваше. Няколко месеца ентусиазъм, една благотворителна кампания по Коледа и толкова. Докато преди две години не открих, че миризмата на терпентин ме вдъхновява, опиянява и кара сърцето ми да тупка бясно.

Започнах да вярвам, че вероятно в някой минал живот съм била

художник на мащабни творби

Още първата ми творба като две-тригодишно хлапе, което още дори не е можело добре да говори, е била върху току-що сложените чисто нови тапети. И то не някаква си малка скромна картина в долния ляв ъгъл. Цялата стена съм изрисувала – явно ми е бил голям кеф.

Започнах да мажа с четки маслените бои върху платно. После открих шпаклата. И до днес си имам свой стил на смесване на цветовете, който не се преподава по школите.

От близо година осъзнах, че е важно да науча разни тънкости и хватки от занаята, а не само да разчитам на вътрешния си усет за красота, и ходя на уроци по рисуване. Заобичах акварела, защото почувствах колко тънка е границата да не прекалиш с цвят и да оставиш прозрачността да дава закачка и светлина. И всичко щеше да свърши до тук, ако не бях се сблъскала с неврографиката – метод за личностна трансформация чрез маркер, създаден от Павел Пискарьов и наречен от него НейроГрафика.

Но за това в следващия пост. Да бързаме бавно.